07 ноември 2022 година

     Учех с котката. Четях и уроците, разказвах ѝ, изпитвах я. Тя беше една малка котка, като плюшена такава. Вече бяхме станали пионери и имаше викторина долу в пионерския дом. Всяка година правеха такава викторина на различни теми. Събираха се отбори от целия регион. Градското училище беше българското, останалите училища от селата бяха смесени, а нашето беше ромското.
     Онази година темата беше за Алеко Константинов – творчество и биография. Нашата учителка, за да ни подготви, каза да си изперем и изгладим белите ризи и червените вратовръзки и да не ядем слънчоглед, за да не се изложим, защото е типично за нас, ромите, да люпим слънчоглед. В общи линии това ни беше подготовката, макар че имаше и едни изписани листове за Алеко Константинов. Много се амбицирах, научих всичко, което можах, даже научих и въпросите на моите съотборници. Накрая спечелихме първо място и ни подариха истинска футболна топка – кожена, а не гумена – и шах.
Нас винаги ни плашеха с градското училище още от първи клас. По онова време имаше строги наказания. Мен никога не са ме удряли, но помня как учителите често биеха момчетата при провинения. Казваха, че ние сме много тъпи, а че в градското училище децата са умни и чисти. Представяхме си ги като някакви богове. От време на време при нас идваше по някое дете от градското училище, някой провалил се и паднал ангел. Това бяха деца, които бяха наказани заради лоша дисциплина, лошо поведение или пък деца, които искаха да вземат по-висока диплома, за да могат да кандидатстват след основното образование. Тези деца много бързо се адаптираха в нашата среда, научаваха ромски и си изкарваха чудесно. Но от другите, които продължаваха да учат в градското училище, ни беше много страх.
     Когато стигнахме долу в пионерския дом за викторината, веднага се разбра откъде сме. Ние, разбира се, си бяхме изпрали и изгладили белите ризи и червените вратовръзки, бяхме си обули най-новите обувки, но бяхме кални, защото в нашия квартал нямаше асфалт или паваж и докато се измъкнем, бяхме се оплескали, колкото и да се пазехме.
     Беше се събрал целият град – директори, учители, родители, партийни секретари, комсомолци. Това беше събитието на годината. Викторината започна, едно момче от нашия отбор тръгна да отговаря, обаче ние бяхме първи, той много се притесни, обърка се, изчерви се, заекна, млъкна. Хората се усмихваха, шушукаха си, някои му ръкопляскаха, за да го насърчат, но детето беше блокирало. И те попитаха дали някой друг от отбора има да допълни нещо. Вдигнах ръка и понеже се бях готвила много, отговорих на целия въпрос. Всички бяха много учудени. Помислиха си, че не сме си разпределили правилно въпросите и той е отговарял на мой въпрос.
После викторината продължи и видях, че децата от градското училище съвсем не са богове. Те си бяха обикновени деца, също се притесняваха, също запецваха, забравяха си репликите, не знаеха всичко. И когато някой не можеше да отговори, винаги питаха дали някой от отбора иска да допълни, а след това дали някой от другите отбори иска. Аз отговарях на всички въпроси. Никой не можеше да повярва. Най-малко нашите учителки, които винаги ни казваха, че сме тъпи, че не знаем, че не можем. Така за първи път нашето училище имаше истинска футболна топка – кожена, а не гумена – и шах.
     Моите родители ги нямаше на викторината. Аз съм от шестчленно семейство, ние сме четири деца. Родителите ми са напълно неграмотни, никога не са ходили на училище, не знаят нито да четат, нито да пишат. Но мама винаги е уважавала училището. Винаги е ставала рано, за да ни вдигне, да ни направи закуска и изпрати на училище. Никога не сме закъснявали, бяхме като войници, но никога и никой не ме е насърчавал да ходя на училище и не ми е помагала с уроците и домашните. Просто бях будно дете, макар на нашите да им беше много трудно.
     Понеже бях будна, в детската градина ме избраха за Снежанка, трябваше да помагам на Дядо Мраз да раздава подаръците на другите деца. И аз помагах, бяха ме сложили до Дядо Мраз, той вадеше подаръците от чувала и аз ги раздавах на децата, а родителите ръкопляскаха. Всички подаръци бяха опаковани в цветни хартии и вързани с панделки. Всички деца бяха много щастливи. По едно време настана някаква суматоха зад мене. Аз носех подарък на едно дете, но с половин око успях да видя, че майка ми и учителката слагат в последния момент в празния вече чувал още един подарък. Това беше моят подарък, беше малък, не беше опакован, без панделка. Беше една малка котка, като плюшена такава.

Анче Кривнозова е родена на 24 ноември 1969 г. в Ракитово. Завършила е средно образование в родния си град.

Майка е на две дъщери. Работи към фондация „Бъдеще - Ракитово“.

Вижте видеото "Шарена меланхолия" - ВИКТОРИНАТА...

  Този документ е създаден с финансовата подкрепа на Фонд Активни граждани България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство. Цялата отговорност за съдържанието на документа се носи от Сдружение Либерална алтернатива за ромско гражданско обединение – ЛАРГО в партньорство с KUN Centre for Equality and Diversity – Норвегия и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този документ отразява официалното становище на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство и Оператора на Фонд Активни граждани България www.activecitizensfund.bg .

07 декември 2022 година

  

В своята книга „Свободата е непрекъсната борба“ известната правозащитничка и активистка Анджела Дейвис[1] анализира прословутата реч на Мартин Лутър Кинг от 1963 г. „Имам една мечта“. Дейвис настоява, че много хора не разбират правилно речта, защото смятат, че основното послание на Кинг е хората да не се отказват от мечтите си и да се борят за тяхното осъществяване. Подобна интерпретация на думите на Мартин Лутър Кинг е глупава според Дейвис[2], защото всички имат мечти и искат мечтите им да се сбъднат.

Но настоящето емпирично проучване оборва думите на Анджела Дейвис. Не всички имат мечти. Фокус-групите и дълбочинните интервюта с десетки ромски жени в България не успяха да извлекат дори и една мечта. Напротив, проучването сред тази целева група многократно регистрира едно състояние на примирение със света и съдбата, на оттегляне от живота, на социална апатия, на носталгия и тъга по несбъднатите мечти от младостта и детството. Не е задължително това примирение да е изпълнено с негативни емоции, да е свързано с някакви депресивни състояния, потиснатост или отчаяние, макар да има и подобни случаи. Много от участничките в проучването бяха доволни от живота си, радваха се на семействата, децата или внуците си, не се оплакваха прекомерно от работата, заплатата, сметките или жилищните си условия. Но не успяваха да формулират мечта, цел, визия за някакво по-добро бъдеще, дори и при многократни подканяния и директни настоявания от страна на анкетьорите...

Пълния текст на доклада може да намерите в тук:

[1] https://www.amazon.com/Freedom-Constant-Struggle-Palestine-Foundations/dp/1608465640 [2] Основното послание на Кинг не е да преследваме индивидуалните си мечти, а колективните си цели, настоява Дейвис.

   Този документ е създаден с финансовата подкрепа на Фонд Активни граждани България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство. Цялата отговорност за съдържанието на документа се носи от Сдружение Либерална алтернатива за ромско гражданско обединение – ЛАРГО в партньорство с KUN Centre for Equality and Diversity – Норвегия и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този документ отразява официалното становище на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство и Оператора на Фонд Активни граждани България www.activecitizensfund.bg .

28 ноември 2022 година

     Екипът на Сдружение „Ларго“ успя да реализира шест обществени дискусии по проект „Имам една мечта“ в градовете Радомир, Кюстендил, Дупница, Ботевград, Ракитово и Благоевград.

В срещите се включиха над 130 ромски жени и млади момичета, които имаха възможност да споделят опит, да разкажат за мечтите и интересите си, да поговорят за трудностите, пред които ежедневно са изправени и да потърсят съвет и подкрепа.

.

Вижте моменти от проведените дискусии с ромски жени от цяла България...

  Този документ е създаден с финансовата подкрепа на Фонд Активни граждани България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство. Цялата отговорност за съдържанието на документа се носи от Сдружение Либерална алтернатива за ромско гражданско обединение – ЛАРГО в партньорство с KUN Centre for Equality and Diversity – Норвегия и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този документ отразява официалното становище на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство и Оператора на Фонд Активни граждани България www.activecitizensfund.bg .

07 ноември 2022 година

     Помня, че се бях научила да разпознавам колата на татко само по звука на двигателя. Щом чуех колата, гасях всички лампи, затварях вратите и се криех под леглото. Чувах как той отваря вратата на двора, после врата на къщата. Опитвах се да не вдигам никакъв шум, дори и да не дишам.

     Първите букви, които научих бяха 1-б, 2-а и 3-в. Татко много пътуваше. Понякога отсъстваше за няколко дни. Случвало се е в един и същи ден да отиде до морето, за да закара стока, да разтовари, да се върни обратно и пак да замине за морето още същия ден. Когато заминаваше, ми оставяше винаги по 2-3 букви, които трябваше да се науча да чета и да пиша. Аз много се стараех и изписвах по цели листи с букви, преди той да се върне. Когато тръгнах на училище, вече умеех да чета, да пиша и да смятам.

     Татко беше шофьор. Изкара всички възможни категории. Непрекъснато се готвеше за изпити и ме взимаше да уча заедно с него, а аз съм била на 3-4 годинки. Сядахме в хола, защото там имахме една голяма маса и татко там си държеше нещата. Брат ми не издържаше, ставаше му скучно и бързо-бързо излизаше навън да играе с другите деца. Аз оставах да уча с татко. Той четеше листовките, а аз проверявах дали са му верни отговорите. Затова научих първо 1-б, 2-а и 3-в… Понякога се случваше татко да сгреши и аз бях много щастлива да го поправям. Радвах се, че и той може да греши, че това не е голям проблем, че човек допуска грешки, но не се отказва и продължава напред. Когато сгрешеше, той пускаше една такава, само негова си усмивка – не казваше, че е сгрешил, не си признаваше, но така се усмихваше, че всички знаехме, че той знае, че е сгрешил. Покрай листовките научих всички букви и цифри, а после се научих да чета и да пиша. Но това си беше нашият си свят с татко, когато той учеше, а аз учех до него. Винаги ме е подкрепял. С мама винаги са ни насочвали, но никога не са се налагали. Казваха, че можем да постигнем каквото решим, ако полагаме усилия. Затова аз не приемам хората в махалата, които казват за децата си „остави го да си почива, той е момченце, няма да става директор или президент, я“. Ама защо лепите такива етикети?!? Защо да не стане директор или президент, или адвокат, или космонавт? Защо го обезкуражавате още от малък! Нашите никога не са се държали с нас така. Макар и брат ми да не учеше колкото учех аз, него татко го запали по автомобилите и сега брат ми е същият като него, занимава се с коли и камиони.

     Когато татко се връщаше от изпит или от командировка, винаги ни носеше някакви лакомства. Нашата игра беше да се крия. Аз винаги се криех или под леглото, или в гардероба. Щом чуех колата и се скривах. Сега знам, че той е знаел къде съм, но винаги се преструваше, че ме търси. Обикаляше, викаше ме, чудеше се къде ли съм отишла. Най-накрая ме намираше и винаги ме гушкаше.

Виктория Накова е родена на 24 март 1987 г. в Кюстендил. Майка е на две деца – момче и момиче. Работи като сътрудник към сдружение ЛАРГО.

Вижте видеото "Шарена меланхолия" - 16 шарени и тъжно-смешни лични истории на ромски жени от цяла България...

  Този документ е създаден с финансовата подкрепа на Фонд Активни граждани България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство. Цялата отговорност за съдържанието на документа се носи от Сдружение Либерална алтернатива за ромско гражданско обединение – ЛАРГО в партньорство с KUN Centre for Equality and Diversity – Норвегия и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този документ отразява официалното становище на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство и Оператора на Фонд Активни граждани България www.activecitizensfund.bg .

01 ноември 2022 година

      Първите думи, които чух бяха: „Гино, Гино ма, виж го това!“ „Това“, разбира се, бях аз. Тръгнах на училище една година по-късно. Имахме много добра учителка за класна, другарката Стойчева. Беше адски мила, много ни обичаше, но беше възрастна, имаше диабет. Явно не е имало достатъчно учители по селата и я бяха докарали нея отдалече, въпреки възрастта ѝ.

      Каза ни още първия час, че заради захарта ще трябва да похапва нещо от време на време. Опитваше се да е през междучасието, да излиза от стаята или да се прикрива, ама ние тогава бяхме постоянно гладни и помня как премлясквахме и преглъщахме. Имахме две готвачки. Една добра и една лоша. Добрата се казваше леля Неделя, а лошата беше като Баба Яга, с един крив нос и зло сърце. За закуска имахме хляб, чай, бучка масло, сирене, кашкавал, шпеков салам или
мармалад. Имахме едни подносчета, нареждахме се на опашка пред гишето и ни сипваха храната в едни съдове от алпака. За вечеря ни готвеха домати с ориз или зелен боб, понякога зрял боб. Готвеха едно и също, но на злата готвачка храната беше гадна. Добрата готвачка, като види, че не си си изял яденето, разбираше и винаги ни даваше по една филия, наръсена с чубричка.

      Режимът беше много строг, сутрин остро светват лампите и ни будят, обличаме се, мием си лицата, строяваме се и тръгваме за училище. Аз много исках да ходя на училище, да си играя с други деца, да пиша домашни, да уча стихотворения наизуст и да ги рецитирам на тържествата.
Нашите ми бяха купили нови дрешки за училище – бели чорапогащници и тениски, роклички, едно много хубаво червено палтенце с кадифена якичка. Исках да ми купят ученическа чанта, от онези, които са с две презрамки и се носят на гръб, защото виждах, че съседчето отсреща имаше такава чанта, но нашите казаха, че не може, че не ни е позволено да имаме чанти. Когато дойде време да ходя в първи клас, ни спряха. Казаха, че сме изостанали, че не сме готови и че трябва да изчакаме още една година, въпреки че аз умеех да чета и смятам от четиригодишна. По-късно се разбра, че в нашия набор бил и синът на местния партиен секретар, вероятно са искали той да учи с по-малко ромчета, кой знае.
Тогава политиката спрямо ромите беше да не учим в собственото си населено място, а да ни преместят в друго. На следващата година тръгнах на училище.

      В нашия клас бяхме само циганчета, а другите класове бяха смесени.
В понеделник сутринта се товарехме на автобуса, пътувахме за интерната, оставахме там цяла седмица и в събота се прибирахме. Спяхме в общи помещения, имахме от старите железни кревати от преди войната с провиснали пружини, дюшеци и метални рамки. Нямахме горни калъфки, а обикновени чаршафи и подпъхвахме одеялата. Имахме по едно малко нощно шкафче, което не побираше нищо. Палтата и обувките си оставяхме отпред в коридора. Миехме се на едни огромни общи мивки,
нямаше топла вода, през зимата умирахме от студ, докато се измием, защото в коридора вееше отвсякъде. Тоалетните бяха външни, с дупки, без чинии, наръсени с хлор. Имах четка и паста за зъби, но ми стояха по цяла седмица в багажа, защото нямаше как да ги извадя и къде да ги държа.
Първата седмица татко дойде с мотора до училището и другарката Стойчева ме пусна да се прибера до вкъщи, за да се измия и да се изкъпя. Бях свикнала у дома да се къпя всеки ден, да си сменям бельото, а в интерната нямаше как. Ние не бяхме бедни. Може би от всички ни в интерната, имаше едно-две деца от по-скромни семейства, с по-вехти дрехи, но ние бяхме от заможно градче. Мама и татко работеха в кравефермата, татко беше там механик. Баба и дядо гледаха много
животни. Имахме голяма къща в регулация, защото тогава преотстъпваха вече право на строеж на ромите и всички си бяха построили хубави домове.
В училището веднага ми изчезнаха корделите. Нямаше кой да се занимава с косата ми. Корделите първо се появиха у една от учителките, а после ги видях на главата на друго дете от селото. След това ми изчезна червеното палтенце. Дадоха ни на всички едни такива еднакви кафяви палта с цвят на лайно. Бяха мекички, детски, но много грозни. Беше като в казарма – всичко беше по часовник, възпитателят ни строяваше на двора и крещеше „на-уе-фо“ и нямахме никакво лично пространство. Мама се принуди и ме заведе на фризьор в Разград, където ми подстригаха дългите плитки. Слагаха ми повече дрехи в багажа и помолиха по-големите момичета да ми помагат да си сменям бельото през седмицата , защото през зимата на татко му беше трудно да идва с мотора и да ме води вкъщи да се къпя.

      В интерната ни къпеха всеки понеделник. Това е най-ужасяващият период от живота ми. Първия ден, когато пристигнах в интерната, ни свалиха долу в мазето по едни тесни, криви, скърцащи дървени стълби. Минавахме покрай едно черно и сумрачно складово помещение, което беше прашно и пълно с въглища, крушката премигваше, сякаш всеки момент ще изгасне. След това се влизаше в едно друго помещение. По средата му имаше два огромни казана, от които се вдигаше пара. Помислих си, че искат да ни сготвят там. Събличаха ни, единият казан беше с вряла вода, гребяха от нея и разреждаха водата в другия казан. Ние една по една се изреждахме лелите да ни сипят вода на косите и да ни насапунисат. Къпеха ни с един огромен домашен сапун, излят в дървени калъпи, смърдеше на лой. Когато дойде моят ред да ме къпят, едната лелка извика на другата: „Гино, Гино ма, виж го това!“ Бях с белия чорапогащник, бялата тениска, корделите.
Лелката продължи: „Това само ще го изцапаме“. И така се отървах от къпането.

      На излизане, докато минем през помещението с въглищата, се очерняхме, разбира се. На сутринта, на път от интерната към училище, трябваше да поздравяваме бабите и жените от селото, за да се научим на обноски. Някои ни отвръщаха, други – не, а трети ни навикваха ей така, без причина. Случвало се е да се забавя, защото ботушите ми изчезваха от коридора. Обикновено само единият.

Лилия Макавеева, 56 г., е бакалавър по медицина и магистър по социални науки.
Понастоящем е изпълнителен директор на Асоциация Интегро и национален ръководител на програма РОМАКТ на Европейската Комисия и Съвета на Европа. Експерт по политики за социално приобщаване, регионално и местно развитие, активен участник в движението против антиромския расизъм.

Вижте видеото "Шарена меланхолия" - 16 шарени и тъжно-смешни лични истории на ромски жени от цяла България...

  Този документ е създаден с финансовата подкрепа на Фонд Активни граждани България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство. Цялата отговорност за съдържанието на документа се носи от Сдружение Либерална алтернатива за ромско гражданско обединение – ЛАРГО в партньорство с KUN Centre for Equality and Diversity – Норвегия и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този документ отразява официалното становище на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство и Оператора на Фонд Активни граждани България www.activecitizensfund.bg .

28 март 2022 година

Сдружение "Ларго" проведе консултативни срещи с младежи по проект “Имам една мечта” в Дупница и Радомир. По време на тези срещи младежите имаха възможност свободно да изказват мнение и да обсъждат важни теми свързани с проблемите на ромската общност.
Учениците и студентите, участвали в дискусиите, обърнаха специално внимание на важната роля на жените в семейството, училището, университета и работния процес.Те споделиха своя опит и разказаха лични истории и преживявания, като акцентираха на междуличностните взаимоотношения, нуждата да споделят и огромното си желание да участват в различни обучения.
Проектът ще приложи нови методи за овластяване на ромски жени и девойки, чрез директно застъпничество. Участниците ще преминат, през серия от обучения за личностни умения, които ще имат възможност да приложат и на практика.

Този документ е създаден с финансовата подкрепа на Фонд Активни граждани България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство. Цялата отговорност за съдържанието на документа се носи от Сдружение Либерална алтернатива за ромско гражданско обединение – ЛАРГО в партньорство с KUN Centre for Equality and Diversity – Норвегия и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този документ отразява официалното становище на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство и Оператора на Фонд Активни граждани България www.activecitizensfund.bg .